Viva La Vulva
Когато правих интервю с Ксавиера Холандер за сп. ЕVA, я бях питала: какво в крайна сметка не им достига на мъжете у дома, при положение, че сега жените са далеч по-разкрепостени и отдавна не се ограничават с мисионерска поза при секс със съпруга си. Тя ми отговори без да се замисли за секунда:
преди да иска нещо от мъжа, жената трябва да познава много добре собственото си тяло
Впрочем, тези неща ги пише и в дебелите книги по психологията, и в древните текстове за изкуството на екстаза. А в белите страни, когато приключат кариерата си, проститутките, които обичат професията си, правят курсове за опознаване на собственото тяло. Ксавиера ми препоръча сайта на нейната колежка Бети Додсън (1), която има цяла учебна програма „Секс със себе си”. Като един мисионер на удоволствието, тази бивша мадам говори за женските генитали като за шедьоври на ренесансовото изкуство. И много мило, майчински чак, обяснява, че колкото и да сме умни и отворени, това е среща с непозната. Запознаваш се малко плахо и недоверчиво, а после, независимо дали си останала със смесени чувства, трябва да си правите редовни срещи като с приятелка на кафе. Това е съдбовна среща, която не просто ще подобри удоволствието в леглото, но ще ви докара дотам, че да разцъфнете – от здраве, виталност, самочувствие и съзидателност във всички сфери на живота.
Има и илюстрации на това, което индийците наричат „йони”, а англоезичните народи – pussy, което все пак звучи по-уважително от нашата неуважителна „путка” или иронично-умилителната „катеричка”. Държа да си кажа репликата за „думите”, защото някак не мога да се насиля да боготворя нещо, което за да го изговориш, трябва да го учлениш със същото движение на устните, с което плюеш.
Един от уводните текстове в сайта се казва Viva La Vulva. И по всичко личи, че въпросната мадам Бети Додсън се цели в нобелова награда за мир, защото в „хедлайн”-а е категорична, че светът ще стане по-цивилизован и хуманен, когато започнем да гледаме на гениталите си с нужното уважение. Разказва как първите й курсистки се притеснили, когато разбрали, че първо трябва да си огледат добре вагината с огледало, а после да си ги фотографират една на друга (впрочем това преживяване го има и в сцена от пиесата „Монолози на вагината”). Цялата работа им замирисала на порнография, но тъй като добрите проститутки по условие са перфектни психолози, Бети ги склонила. И много скоро станало ясно, че когато подобен акт на близост се осъществи между нормални жени, порнографията отстъпва място на нещо което повече прилича на арт-фест. Докато гледали фотографиите, жените започнали вдъхновено да правят асоциации с красивите неща от природата: миди, цветя, орхидеи, дори водопади. Колкото повече продължавало изследването, толкова повече тези жени не виждали „срамотии”, както би казала баба ти, а съвършени форми на симетрия, бароков стил, балдахини, драперии, готически форми, дори датско модерно изкуство (каквото и да означава това). При разпъване на устните вагините на повечето жени приличали на сърца и празникът св. Валентин изведнъж придобил нов смисъл. Имало и възторжени разговори, и моменти на тишина, в които жените останали със собствените си мисли, но при всяко положение онова, което видели и опознали по никакъв начин не би могло да бъде наречено „путка”. Една жена споделила, че й прилича на лотос и това й вдъхнало спокойствие, че мечтаната епоха на Водолея е на една ръка растояние – твоята собствена ръка, до твоето собствено цвете.
След няколко дни всички се обадили на Бети, за да й кажат, колко добре се чувстват, някои се захванали с нещата, които винаги са искали да правят, но не им достигал кураж. Една от дамите, която възприела вагината си като истинско съкровище, още на следващия ден поискала увеличение на заплатата и го получила. Толкова уверена била, че го заслужава, че снела от плещите си проблем, който я тормозел години.
Рисунките на вулвата далеч не са изобретение на мадам Бети Додсън, нито на сценаристите на „Сексът и градът” (имаше една серия, в която известен художник покани Шарлот за модел в изложбата му на вагини в различни цветове, окраски и форми). Има пещерни рисунки от 35 000 г.пр.Хр., които изобразяват Богинята, оголваща прекрасна вулва. В предисторическите пещери в южна Европа също има доста изчерпателно изваяни изображения на това, което предците ни са наричали „порталът на човешкия живот”. В почти всяка книга, която предава древно познание, пише, че духът на утробата трябва да бъде уважаван и почитан. Тогава кожата на жените блести, очите й искрят, тя излъчва покой и магия. Когато е отхвърляна, нечута, осъждана, утробата става склад на негативни емоции и съответно вместилище за болести – болезнен менструален цикъл, спазми, течения, чести гъбични инфекции, рак на шийката, стерилитет…
Всяка жена, която е готова да възприеме вулвата си като изкуство, а не като „срамотия” ще започне да се преобразява, дори и хабер да си няма от някогашните женски тайни, наричани мистерии. Свържеш ли тялото си с изкуството, тези извечни мистерии се просмукват като дръвчета във вековна скала – онези, за които никой не може да каже нито от къде намират пръст, камо ли вода.
И както до вчера е била посърнала и повехнала като изображение на разкаяла се Мария-Магдалена, изведнъж я виждаш – напращели гърди, набъбнало и влажно леговище, очите й искрят, устата й засмяна – като в периода преди разкаянието. Но винаги имайте едно наум, че има голяма разлика между палавата тийнейджърка без свян и жената, осъзнала своята същност. Към втората ще изпиташ неочакван, но категоричен респект. Независимо дали си мъж или жена.
Честно казано, има едно малко неудобство. Ако Тя открие какво съкровище е вулвата й, Той трябва да е мощен като слънце, няма как. Гледан от космоса, Стоунхедж прилича на вагина. Гледката през всеки негов прозорец от камъни – също. Сигурно знаеш, че това е било място за ритуали за благоденствие и плодородие и същевременно е нещо като космически часовник, който отброява сезоните, и часовете. А „батерията” на този часовник работи само когато този символ на космическата вагина, бъде „оплоден” от фалосът на слънчевите лъчи.
По принцип, ако имате път към Англия е добре да посетите свещените за Богинята места като камъните на Ейвбъри, Чалис Уел, Тор, Стоунхедж, Силбъри Хил и разбира се, абатство Гластънбъри – не само заради мъглите на Авалон. В кухнята на абата е запазен един сърцевиден камък без табела за туристите. Съвсем малко любопитство ви е нужно, за да научите едно-друго за камъкът на менструацията, използван от жриците на Авалон при древните свещени ритуали. Месечното кървене е било безспорен повод за гордост. Вярвало се е, че това дава на жриците особени съзидателни и интуитивни способности (2).
По разни такива причини и с цялото ми уважение към основните идеи на християнството, имам своето пълно право да вярвам, че номерът с омаловажаване на телата на жените си е удар под поясна. И под мъжкия пояс включително. Не е зле нашите мъжки половинки от време на време да се замислят (докато пикаят например) колко дълго потентността им може да бъде подкрепяна от вагина, която са се постарали да убедят, че е тъпа путка? Номерът просто не минава, както не мина и при християнството, и в патриархалните общества.
Нещо повече – според предания от ХІV век самата Дева Мария е почитана като закрилница на прелюбодейките (3). За да не ги разкрият, заемала мястото им в брачното ложе. Колкото и Църквата да се е опитвала да използва образът й, за да заклейми зовът на тялото, жените винаги са я молели като не може щастието да е пълно, поне с един съпруг да ги уреди и нека да са си порочно заченати децата, не е обидно. Дори в религиозните фрески на светиците, някак се прокрадва посланието, че когато се отдаде на изкупление, красотата се съсухря.
Слава Богу, Вселената, като една гигантска космическа вагина, оплождана постоянно от своите планети и слънца, си се грижи за нейните си работи, а не за хорските табута. И избухва у по-чувствителните натури чрез изкуството и архитектурата, както е станало през Ренесанса. А у по-дебелокожите – като разрушение. Иди в Италия и виж. Всъщност, по-добре иди в Париж – градът на Девата, в който никой никога не повярва, че развратът е нещо кофти. Градът, който сугестира Хитлер да такава степен, че той отказа да го разруши. Щом дори той изпита респект от Парижката Дева, всеки мъж може да го направи. Просто трябва да го поведеш.
Вероятно много от вас знаят тези неща. Който има нужда от логистика и доказателствен материал, книги по темата дал Господ.
Но подозирам, че и тези, които много са чели и онези, които хич не обичат книжки, които трябва да се държат с повече от два пръста, не са се осмелявали да стигат до по-сериозно общуване с вагината. Предполагам, че вече много от вас са се разглеждали. Благодарение на цифровите апарати, дори в gsm-ите, много жени са се и снимали. Но съм почти сигурна, че много малко са дръзвали да се нарисуват. Това е друг вид общуване с най-интимната ти същност. Разликата между снимката и рисунката, може да бъде стряскащо различна в полза на рисунката. Много малко трябва, за да преосмислиш себе си – поговори си наум с вагината, посвети й стихотворение, питай я какво я тревожи, какво да направиш, за да се усмихне. Питай я какво мисли за секса, как обича да я докосват, да проникват, чие докосване предпочита – на мъж или на жена, питай я дали е доволна от новата ти диета, какви вицове харесва…
Наистина е жалко, че социализмът затвори кепенците и на сексуалната революция от 60-те и на съпътстващите я първи години на бурен феминизъм (поколението на „изгори си сутиена” и „повишаване-на-съзнанието”). В онези общества, които са си я имали, когато й е било времето, жените са се подкрепяли една друга в пътуването към разбирането какво е да си жена въобще. В тези женски кръгове, момичетата с изгорени сутиени са се разглеждали една друга, дори са използвали разширители като тези на гинеколозите, за да видят какво има още по-навътре. Това не ги е направило нито лесбийки, нито порнозвезди. Само ги е освободило от товара да се държат като всичко друго, но не и като жени. Жени, в истинския смисъл на думата, онзи който самото Сътворение е вложило в нас. Онзи смисъл преди легендата за ябълката и змията. За разлика от посланието във въпросната легенда, пионерите феминистки открили че познанието на собствената анатомия им дава билетче за Рая, не ги гони от него. Не че не опитаха да им сложат усмирителни ризи и да напъхат в лудница първите, които започнаха да се питат: аз нормална жена ли съм, след като не искам да се омъжа като майка ми и макар че непрестанно ми се чука, не искам да живея с този, с когото спя?
Тук не искам да бъда разбрана погрешно. Безкрайно много уважавам партньорството с мъжа, особено когато връзката между двама души е преминала стадиите на „обичаш ли ме, котенце?” и „защо не ми се обаждаш?” и между двамата има дълбоко приятелство, което никаква странична изневяра не е в състояние да разколебае. Но дори тогава удоволствието в секса въобще не е гарантирано, а в очите на жените се процежда печал, извираща сякаш от очните им дъна. И ако попиташ една такава жена: „Какво ти е?”, тя ще каже „Нищо” и това е верният отговор, а не преструвка от учтивост. Дори да има всичко, тя ще има Нищо, ако поне веднъж в живота си не е палила свещ в израз на дълбока и искрена почит към вагината си.
Мисля, че по същата тази причина в последните години има бум на бисексуалността. Повечето жени пробват подобни връзки, оставайки напълно хетеросексуални, защото изпитват необясним гняв всеки път щом чуят думата „путка”, всеки път, когато искат да я „чукат” и дори когато тя самата решава да „перне” нещо.
За целта въобще не е нужно да си легнеш с жена. Ако обаче усещате необясним стаен гняв към света и сте опитвали всичко – жълт кантарион и Prozac, хомеопатия, аюрведа, йога, бокс, езда, фън шуй, Сун Дзъ, Норбеков, огромни количества шоколад, екскурзия до Малдивите, Бора-Бора, пътешествие с Royal Carribean и въпреки гигантските усилия продължавате да чувствате, че нещо не е наред, може би е дошло времето да вземете огледалцето и да го попитате: „Коя е най-пракрасна на света?”. А после…
После ще се рисува, няма накъде.